Отглеждането на трюфели е важна агроледовъдска дейност, съчетаваща селско и горско стопанство. Култивирането на трюфелите е популярно в редица части на Европа и интересът към него нараства в световен мащаб. Трюфелите са едни от най-скъпите гъби в света и донасяг печалба от милиони долари. Икономическата им стойност се дължи на уникалните аромати, съдържание на антиоксиданти, микроелементи, белтъци, фибри и други здравословни вещества. От древността се считат за рядък деликатес. Високата цена се /базира и на трудностите при събирането на трюфели от естествени находища и при отглеждането им, както и от кратката трайност при съхранение.
Трюфелите са подземно растящи гъби, които образуват плодни тела и живеят в симбиоза (съвместно полезно съществуване; мутуализъм) с различни дървесни и храстовидни растения. С корените на подходящи растения гъбата образува гъбнокоренова асоциация, наречена микориза. Ектомикоризата е вид микориза при която хифите на гъбата колонизират междуклетъчното пространство в най-външните слоеве от тъканите в корените на растението като при подходящи условия се образуват плодните тела. В симбиотичната връзка гъбата се облагодетелства от въгрехидрати доставяни през корените на растението, а растението увеличава потенциала си за приемане на вода и минерали от почвата чрез хифите на гъбата. Силните аромати излъчвани от гъбата привличат дребни животни, някои птици и насекоми, които пренасят спори и мицел на гъбата и така извършват разпространението ѝ по естествен път.
Същинските трюфели принадлежат към род Tuber и са разпространени по целия свят. Между повече от 200 вида в този род, обаче, само малка част от 10-12 вида са ядивни за човека и са ценни от комерсиална гледна точка. Между най-ценните европейски видове от род Tuber са Tuber magnatum Pico (италиански бял трюфел), най-скъпияг в света, следван по цена от Tuber melanosporum Vittad. (черен френски трюфел). Някои други представители на рода са Tuber aestivum (летен черен трюфел) и Tuber borchii (трюфел bianchetto). Според вида на трюфела, вкусът може да бъде определен общо като необичаен – леко сладникъв, подобен на орех или пък на трева, водорасли, дори на чесън.
Летнияг черен трюфел (Фиг. 1) е най-често срещаният в България. Този вид е с голям потенциал за култивиране поради приспособимостта му към широк спектър от почви, климат и растения симбиотрофи. Среща се в асоциация с растения които могат да бъдат ектомиризирани, напр. бук, дъб, бреза, леска, липа и иглолистни видове като смърч, бор, ела, Установен е и при някои храстовидни представители на сем. Розоцветни (Rosaceae), като трънка и глог. У нас, обикновеният летен черен трюфел може да бъде намерен през цялата година, но най-много плодни тела се образуват през месеците май, юни, юли, септември и октомври. Отличава се със силен и приятен аромат, а при трюфелите узряващи в края на лятото и ранната есен ароматът придобива и лек мирис на газ. Плодното тяло е с полукълбовидна или леко сплескана форма, с размер от 2 до над 10 см, теглото варира от 1 до над 700 гр. Цветът отвън е черен, понякога с кафяв или синкав нюанс; месестата часг е бяла до бежова. Според качеството, цената за килограм може да надвиши 1000 лв.
Култивирането на Tuber aestivum е широко разпространено в Италия и Франция, като е съсредоточено предимно в естествените му граници. Летният черен трюфел се отглежда дори в Южна Швеция, което е най-северната граница на естественото му разпространение в Европа.
В исторически аспект, първите италиански и френски опити за отглеждане на трюфели датират от Ренесанса, но успешното им култивиране с търговска цел започва едва в началото на 1800 г. Най-ранната техника за отглеждане е приложена при черния френски трюфел и включва засаждане на жълъди, събрани под дъбове в кореновата област (ризосфера) на които са намерени спори, мицел или развити плодни тела от трюфели. Първоначално методът се е оказал успешен във Франция, но приложението му в Италия не се е радвало на успех. Съвременното отглеждане на трюфели е въведено във Франция и Италия през 1970-те години на 20 век след задълбочаване на знанията относно ектомикоризата. Понастоящем, основните техники за инокулиране на растения с трюфели са: инокулация със спори, ‘техника на майчино растение’ и инокулиране с мицел. Техниката на майчиното растение включва засаждане на разсад в близост до растение, за което е известно, че е микоризирано с желания вид трюфел. Инокулирането с мицел или спори също са обещаващи методи за търговско производство на трюфели. Успешно е и засаждането на вкоренени фиданки предварително инокулирани с мицел от съответния трюфел. Прилагането на такава техника позволява да се подберат гъбни щамове, адаптирани към специфичните климатични условия и растения.
Високата икономическа значимост на трюфелите стимулира изследователите да търсят най-ефективните методи за отглеждане. Това не е лесна задача, тъй като жизнениат цикъл на трюфелите е сложен, включва мутуалистична връзка с конкретни растителни видове и се извършва цялостно под земята, зависи от специфични почвени и климатични условия и се повлиява от сложни взаимоотношения с почвените микроорганизми. Със съществено значение са научните открития за установяване на генома на трюфелите от род Tuber, което допринася за опгимизиране и подобряване на техниките за отглеждане. Все още, обаче, има редица нерешени въпроси. Необходими са проучвания за по-добро разбиране на биологията на трюфелите и етапите в жизнения им цикъл. Нужни са също изследвания за изясняване на почвената екология на отделните видове, с което да се подобри възможността за култивирането им. Предизвикателствата обхващат и: адаптиране на технологиите за инокулиране към широкомащабно производство на ектомикоризирани растения, създаване и идентифициране на елитни гъбни щамове; поддържане на колекции от генетичен материал и избор на най-подходящите гъбни форми за различни екологични условия. Възможността за селективно въвеждане на помощни бактерии и може би други гъби, които биха могли пряко или косвено да повлияят микоризирането, може да бъде съпътстващо решение при отглеждането на трюфели.
Все още, обаче, отглеждането на трюфели в асоциация с овощни видове не е разработено в технологичен аспект както в България, така и в страните от ЕС. Иновативна перспектива за производство на трюфели съвместно с дървесни плододаващи видове от семейство Розоцветни предлага новияг проект „Микоризиране на фиданки и плододаващи овощни видове за производство на трюфели”, финансиран по подмярка 16.1 от Програма за развитие на селските райони (ПРСР), с период за изпълнение на проекта 2020-2023 г. и бенефициент „Агромид-2004“ ЕООД. Проектът се разработва от оперативна група Агромид Трюфел ДЗЗД, която се състои от компетентни учени и експерти от Институт по декоративни и лечебни растения (ИДЛР), София, Институт по овощарство, Пловдив (от системата на Селскостопанска академия) и от Лесотехническия университет (ЛТУ), София, както и специалисти по икономика на селското стопанство, управление на ресурсите и земеделски производители на овошки. Координаторът на проекта „Агромид-2004“ ЕООД притежава утвърден опит в управлението и осъществяванет на финансирани национални и от Европейски програми проекти в областта на агроиновациите.
Разработката включва установяване и оптимизарне на подходящ почвен състав и структура в условията на овощна плантация от сливови дървета, прилагане на различни методи за микоризиране с черен летен трюфел, морфологична характеристика на микоризата, мицела и плодните тела на тъбата, молекулярни анализи на ДНК за идентификация и разграничаване на трюфелите от други микоризни гъби в същата ризосфера, оценка на фитосанитарния статус, развитието и плододаването на овошките.
Крайната цел на финансирания проект е формулиране на технология с практическа насоченост. Цел на иновацията е и да се повиши икономическата ефективност на овощното насаждение чрез получаване на продукция от плодове и трюфели, както и предлагане на нов продукт – ектомикоризни фиданки с повишен биологичен потенциал и по-висока пазарна стойност.
По сведения от гл. ас.д-р Теодор Неделин, ЛТУ
и проф. д-р Елена Якимова, ИДЛР,
участници в проекта към ПРСР
